Трепанацията представлява хирургическа манипулация, изразяваща се в пробиване на черепа или други кости.
Навсякъде по света, където се намират следи от стари цивилизации, се откриват и доказателства за извършвани трепанации на черепа. Най-голямото находище на трепанирани черепи в света са гробниците в Паракас и Парахамац в Перу (3000 години пр. н. е.). Там са намерени череп с извършена пластика със сребърна пластинка и два пъти трепаниран индиански череп, най-вероятно във връзка с наранявания при различни битки. В древността най-често били използувани “инструменти” от кремък, рога от елен и черупки от костенурка, като трепанацията е извършвана чрез стъргане или зъвъртане на инструмента в кръг.
Папирусите “Еберс” и “Едвин Смит”, които съдържат най-точните писмени данни за древната египетска медицина, съдържат описания на 15 вида наранявания на черепа и гръбнака. В тези документи за първи път се среща названието мозък и мозъчни извивки, описана е връзката между мозъчното нараняване и хемипарезата на противоположната страна, говори се за вратна ригидност, параплегия и ретенция на урината при гръбначно-мозъчните наранявания. В тях още се определят и показанията за оперативно и консервативно лечение на травмите на черепа и гръбначния мозък, както и тяхната прогноза. Например в папируса “Едвин Смит” пише, че слабия пулс и треската при фрактурите на черепа говорят за безнадежност на случая, а глухотата и афазията са белег за фрактура и контузия в слепоочния дял.
Днес има безспорни доказателства, че трепанации са правени още през каменната ера. Първите трепанации са извършвани по религиозни подбуди и са проява на представите за свръхестественото, като с трепанацията се е целяло да се отстрани “злият дух” при някои болести – лудост, епилепсия, идиотия и др. Съществуват данни и за извършването на ритуални трепанации. В музея Гиме в Париж се пази една молитвена броеница, съставена от 106 рондели, взети чрез трепанация приживе от тибетски монаси отшелници, притежаващи “свети” духовни качества. Постепенно чисто религиозните ритуални показания са преминали в медицински и трепанациите започват да се правят при конвулсии, главоболие, черепно-мозъчни травми и различни психични заболявания.
[notification type=“notification_info“ ]Как да си решите проблема с болките в главата, прочетете в „Главоболие„.[/notification]
Хипократ (460-377 год. пр. н. е.) разглежда мозъка като прибавка към гръбначния мозък и седалище на мисленето и чувствата. Неговият трактат “Раните на главата” е епохална творба в неврохирургията в зората на медицинските знания и практика. Хипократ дава първата класификация на черепно-мозъчните травми и определя правила за тяхното лечение. Според него показанията за трепанация са следните: 1. Депресия (хлътване) на костта. 2. Изтичане на кръв или гной през черепните фрактури. 3. Наличие на “течност” в черепната кутия. На Хипократ се приписва валидното и до днес правило – Ossicullum quod premit exemere (притискащите мозъка костици трябва да се премахнат).
В първото столетие на новата ера са се натрупали нови анатомични, физиологични и неврохирургични знания. Claudius Galenus (130-201 год.) доказва, че мозъкът е орган на усещането и мисленето. Той е първият експериментатор в тази област, както и създател на редица инструменти за трепанация на черепа. С упадъка на Римската империя известните дотогава медицински познания биват забравени за цели столетия. Единствено в Атина, Александрия и Константинопол се съхраняват някои от медицинските знания и хирургичен опит от древността.
Докато в Европа под влияние на религията хирургията изостава, народите на Изтока, съхранили медицинските знания на древността, развиват прогресивно медицинската теория и практика. През 927 год в Индия двама хирурзи – Chahaka и Sashruta извършват първата историческа операция на мозъчен тумор с голям успех. По същото време известния арабски хирург Абулкасис се опитва да лекува хидроцефалията с трепанация и отваряне на дурата, за да се отдели натрупания в излишък ликвор. Първоначалните резултати били лоши и пациентите умирали от инфекция.
[notification type=“notification_info“ ]Повече за хидроцефалията научете от „Голямата празна глава„.[/notification]
Една важна област, където неврохирургията жъне успехи, е именно лечението на хидроцефалията и вродените малформации на ЦНС. Разнообразни дренажи на ликвора започват още от 1898 год., когато Ferguson поставя тръбичка от лумбалното пространство през прешлена към перитонеалната кухина. През 1932 г. е въведена вентрикулоцистернотомията – една физиологична операция, при която посредством една тръбичка се заобикаля обструкцията на ликворния ток. Следват проучвания, доказващи, че ключа към успеха при ликвородренажните системи е в еднопосочните клапи, конструирани от инертни материали. През 1956 г. е създадена клапата на John Holter, която претърпява различни усъвършенствания и модификации и вече през 60-те години се въвеждат и използват усилено различните видове клапни шънтиращи системи.
Още интересни факти:
Един от най-големите хирурзи на XIV век – Gui de Chauliac (1298-1368 год.) резецира успешно части от мозъка при травматични наранявания. Той е известен с това, че е излекувал ужасното главоболие на папа Клементе IV-ти с трепанация.
В епохата на Възраждането Andreas Vesalius (1515-1564 год.) описва мозъчните вентрикули, но е смятал, че те са пълни с въздух. Той става известен с операцията, която прави на Don Carlos – екстирпира абсцес от темпоралния мозъчен дял.
По-късно Varoli (1543-1576 год.) обръща внимание на факта, че мозъчните вентрикули са изпълнени не с въздух, а с течност, която се произвежда от plexus chorioideus.
Ambroise Pare (1517-1590 год.), прочут и много известен по цял свят хирург, извършва първата ламинектомия през 1549 год., по повод притискане на гръбначния мозък от костни фрагменти. Той е владеел и прилагал с успех черепната трепанация.
Hunter е един от първите, който обръща внимание на оперативното отстраняване на мозъчните тумори.
През 1725 год. Cat оперира гръбначномозъчен тумор, а през 1775 год. шведът О. Acrel оперира инфилтриращ мозъчен тумор с добър резултат.
На снимката се вижда перфорация на черепа от мозъчен тумор. При своя растеж туморът е разяждал постепенно черепния покрив отвътре – навън, до пълното му разрушаване. През получения отвор спокойно е можело да се промуши пръст. Мястото се е опипвало като мека хлътнатина през кожата на главата. За съжаление, пациентът твърде късно е потърсил лекарска помощ, въпреки ужасното главоболие.
[notification type=“notification_info“ ]Повече за туморите на мозъка можете да научите в „Мозъчни тумори„.[/notification]
През XVI и XVII век се появяват шарлатански и опасни за здравето манипулации. Безскрупулни “лъжехирурзи” са правели трепанации за изваждане на т.н. “камъче на лудостта” от мозъка при болни от епилепсия и невропсихични заболявания.
С развитието на асептиката, кръвоспирането и анестезията се дава невиждан тласък на хирургията и нейните клонове. Затова XIX век се счита за начало на модерната неврохирургия. За развитието на тази специалност особено много допринасят новите диагностични изследвания и методи. През 1918 г. е въведена вентрикулографията и пневмоенцефалографията, през 1921 г. – миелографията, през 1924 г. – електроенцефалографията, 1927 г. – мозъчната ангиография. Уточнява се и се развива изучаването на церебралната локализация на функциите на различните мозъчни центрове.
Истинският разцвет на модерната неврохирургия се свързва с приложението на операционния микроскоп и създаването на микрохирургичната техника. За първа микроневрохирургична процедура върху човек се смята емболектомия (изваждане на ембол) на средната мозъчна артерия, извършена през 1960 г. Микрохирургията намира широко приложение, давайки възможности за радикализъм и много по-добра ефективност при всички неврохирургични операции. Транссфеноидалният достъп до хипофизата се утвърждава благодарение на микрохирургията. Предимствата на микроскопа при хирургията на периферните нерви навлиза все по-широко в практиката. Постепенно, но бързо микроневрохирургията става рутинна оперативна техника, без която днес неврохирургията би била немислима.
