Патологията (гр. pathos – страдание и logos наука) е визуална медицинска дисциплина, която изучава болестните промени в човешкия организъм на органно, тъканно и клетъчно ниво. Тя осигурява и морфологичната диагностика за клиничната практика. Това е от съществено значение за всички хирургични медицински специалности, а и за редица други – педиатрия, гастроентерология, ревматология, кожни болести.
У нас съществуват два основни раздела на патологията – обща и клинична патология.
Общата патология изучава морфологичните промени на патологичните процеси. Тя се намира в тясна връзка с предклиничните медицински дисциплини – биофизика, биохимия, генетика, патофизиология, микробиология, имунология, фармакология. Основните раздели, изучавани от общата патология са вътреклетъчни и извънклетъчни дегенерации, нарушения в кръвообръщението, възпаление, патология на имунитета, регенерация, компенсаторно-възстановителни и туморни процеси.
Клиничната патология (системна, специална патология) изучава морфологичните изменения в органите при отделните заболявания (т.нар. “нозологични единици“, от гр. nosos – болест). В страните от Западна Европа, САЩ, Канада, Австралия, аналог на нашата клинична патология е хирургичната патология. В тези страни съществува и отделна специалност клинична патология, но тя е с по-голям обхват на действие и включва още клинична лаборатория, микробиология, имунология, паразитология.
Патологията борави с различни общо-биологични и социално-медицински понятия:
Здраве – устойчиво динамично равновесие с околната среда, при което съответствието между структура и функция позволява на организма да реализира биологичния си потенциал. То е свързано с поддържане постоянството на вътрешната му среда, т.нар. хомеостаза.
Болест – нарушаване на баланса в организма, заради промени в околната среда или слабост на биологията на индивида (напр. при генетични заболявания). Болестта се проявява с функционални и структурни изменения.
Етиология – наука за причините на заболяванията (гр., aitia – причина). Познаването на етиологичните фактори дава шанс за лечение и профилактика.
Патогенеза (гр. genesis – произход) – наука за механизмите на развитие на заболяванията. Това прави възможно чрез подходящо лечение да се прекъсне патогенетичната верига в случаите, когато причинният фактор е неизвестен, неотстраним или вече е дал старта на болестния процес.
Морфогенезата представлява последователността от местни структурни изменения в хода на дадено заболяване.
Патогномонични (гр. gnomos — познание) са онези морфологични промени, които са най-важни и напълно достатъчни за поставяне на точната диагноза.
Саногенезата (лат. sano – оздравявам) проучва механизмите на оздравяването;
Танатогенезата (гр. tanatos – смърт) изучава причинно-следствените връзки на болестните процеси, които са довели до настъпване на смъртта.
Смъртта на организма преминава през два етапа. Първият – клиничната смърт, настъпва със спиране на дишането, сърдечната дейност и преустановяване на рефлексите. Този етап е обратим в период от няколко минути, в които жизнено-важните функции биха могли да бъдат възстановени с интензивни реанимационни мероприятия. Времето на възстановяване е възможно преди да са настъпили необратими промени в мозъчната тъкан, която е най-чувствителна към недостиг на кислород. Този период трае от 7-10 минути, но при студено време може да стигне до 15-20 минути, защото обмяната на веществата се забавя при понижаване на температурата. След този етап настъпва биологичната смърт. Тя се проявява с ранни смъртни изменения, които са сигурни белези на настъпилата смърт. Това са трупните петна (livores), послесмъртното изстиване (algor mortis) и вкоченясване (rigor mortis). Трупното разложение е късно послесмъртно изменение и неговите етапи се изучават от съдебната медицина.
Трупните петна (livores) представляват синкаво виолетово оцветяване на кожата в нисколежащите части на трупа. Те се получават от стичане на кръвта надолу, в подкожието, по силата на земното притегляне. Послесмъртните петна липсват в частите на тялото, с които трупът се допира до твърда подложка. Веднъж образувани, трупните петна не променят своето местоположение, поради разрушаване стените на малките кръвоносни съдове и пропиване на тъканите с кръв.
Послесмъртното изстиване (algor mortis) представлява постепенно понижаване температурата на трупа, което продължава до изравняването и с тази на околната среда. При температура на въздуха около 20 градуса и оптимална влажност, послесмъртното изстиване напредва с по около 1 градус по Целзий на час. Това позволява, при измерване температурата на трупа, приблизително ориентиране за часа на настъпване на смъртта. При много студено време изстиването се случва по бързо. Този белег се проверява с гърба на дланта, поставена върху кожата на трупа.
Вкоченяването (rigor mortis) представлява втвърдяване на скелетната мускулатура, което прави изключително трудно извършване на пасивни движения на крайниците. Втвърдяването на мускулатурата е толкова изразено, че ако се наложи насилствено отваряне на устата на починалия, това може да доведе и до счупване на зъби. Проверката става чрез опит за сгъване и разгъване на крайник. Особеното е, че веднъж насилствено преодоляно, вкоченяването не се развива отново, поради разкъзване на връзките между актина и миозина на мускулните влакна.
Тези три основни белега на биологичната смърт започват да се появяват до час, час и половина след настъпване на смъртта и към четвъртия час вече са ясно видими.
Методи на патологията
Аутопсия (обдукция, секция)
Патологоанатомичната аутопсия се извършва след настъпване на белезите на биологичната смърт (след 4-я час). Неин обект е ненасилствената смърт (за разлика от съдебномедицинската аутопсия). В патологията се аутопсират пациентите, починали в болници. Целите и задачите на аутопсията са:
- обучение на студенти и специализанти
- установяване причината за смъртта
- диагностика на всички заболявания на починалия
- изучаване на редки или зачестяващи заболявания
- контрол на диагностичната работа в клиниката
- контрол на лечебния процес
След извършване на аутопсията, макроскопските промени се нанасят по органи и системи в аутопсионен протокол. В него се описват и резултатите от микроскопското изследване на различни тъкани, взети по време на аутопсия (некропсия). Накрая, съобразно морфологичните промени и клиничните данни за пациента, се оформя окончателната патологоанатомична диагноза и епикриза. Отчитат се разминаванията с клиничната диагноза и причините за пропуските в диагностиката и лечението. Несъвпаденията по отношение на основното заболяване или непосредствената причина за смъртта, както и други интересни казуси (лат. casus – случай) се обсъждат в колегиална атмосфера. Така патологията реализира и своята последна задача, която е изписана като девиз над вратите на секционните зали:
Гефрир – експресното хистологично изследване по време на оперативна интервенция. То се извършва на срези, подготвени със замразяващ микротом (нем. „gefrieren machen” – замразявам). Отговорът се дава в рамките на 20 минути, по телефона, на хирурга в операционната. В зависимост от диагнозата на гефрира, хирургът определя обема на операцията.
Биопсията (гр. bios – живот; opsis зрение) представлява прижизнена микроскопска диагностика на хирургически изрязани тъкани или пункционни и ендоскопски материали (от костен мозък, черен дроб, бъбрек, бял дроб, миокард, стомах, черва и пр.). Лечението на редица процеси, особено на туморите, не може да бъде започнато без хистологично изследване. Изпратеният материал трябва да бъде придружен от подробно попълнен биопсичен фиш с насочващи клинични данни и описание на оперативната находка. Недопустимо е материалът да бъде делен от хирурга и разпратен в няколко лаборатории. Така ще се получат противоречиви отговори, тъй като ще се изследват нееднородни части от обекта. След детайлно макроскопско описание материалите се оформят като кубчета със страна около 1 cm, за да се даде възможност на формалиновия фиксатор да пропие изцяло тъканта за 24 ч., преди да настъпят автолитични изменения.
Видове биопсии:
Ексцизионната биопсия (лат. exido — изрязвам напълно) трябва да бъде взета чрез изрязване в здраво на целия патологичен процес.
Инцизионна биопсия – изрязва се само част от патологичния процес.
Дебелоиглева биопсия – материалът се взема с дебела игла от плътни паренхимни органи – черен дроб, простата, бъбреци.
Тънкоиглена аспирационна – щитовидна жлеза
Щипкова – в гастроентерологията – от лигавиците на стомах, тънки и дебели черва
Пънч биопсия – в дерматологията.
Цитологична (клетъчна) диагностика – гинекологични цитонамазки или отпечатъци от тъканни срези. Цитологично изследване се извършва и на различни телесни течности – урина, плеврални изливи, асцитна течност.
Експерименталната патология проучва заболявания, възпроизведени у опитни животни, и проследява морфологичните промени при лечението им.
Патологията използва всички методи на нормалната морфология: светлинна и електронна микроскопия, хистохимия, имунохистохимия, имунофлуоресценция, фазов контраст, цитофотометрия, авторадиография, морфометрия и др.
This article is also available in English.
