Братя по съдба

Години наред си кимахме за поздрав, щом се срещнехме на стълбището или в асансьора. Тих, мълчалив, свит и скромен, Румян не натрапваше присъствието си никому. Не общуваше със съседите и не пречеше на никой. Знаех, че живее сам, някъде по горните етажи, но не знаех точно къде. Нямах представа къде работи, не бях виждал никакви негови приятели или роднини да го посещават. Дори не забелязах, че беше изчезнал някъде  в продължение на цели две години.

Срещнах го една сутрин в седем и половина пред входа на блока. Забързан за работа, минах покрай дребен слаб човечец с каскет, който едвам мъкнеше пазарската си чанта. Той ми кимна, аз му отвърнах мимоходом и след няколко крачки спрях. Обърнах се и го загледах как се мъчи с ключалката на входната врата. Той се обърна към мен и с изкривено от мъка лице продума:

– Как си?

– Добре, а ти? – реагирах бързо аз, по скоро рефлекторно, отколкото съчувствено.

– Абе, нещо не съм добре! – сякаш това чакаше Румян, пусна дръжката на бравата и се запъти към мен.

– Защо, какво ти има? – попитах аз и не можех да откъсна очи от лицето му.

Изпъкнали скули, хлътнали орбити, огромни очи с мъртвешки поглед,  тънка като пергамент кожа на лицето и ръцете. „Болен е от рак и смъртта върви редом с него, здраво хванала го подръка!” – мислех си аз, докато той ми разказваше за двугодишното си ходене по мъките из болничните отделения.

– Така и не разбрах от какво съм болен – нареждаше Румян. – Три пъти ме рязаха. Не знам, остана ли нещо в тоя мой корем …

– Имаш ли някакви документи, останали от болницата? – прекъснах го аз.

– Имам, епикризата! Ще можеш ли да я погледнеш и да ми кажеш от какво съм болен?

– Разбира се. Донеси ми я довечера да я видя.

– Искам да ми кажеш истината. Каквато и да е тя. Аз съм мъжко момче и мога да понеса всичко! – рече Румян и се разделихме.

Според хирургичната епикриза, той беше претърпял три оперции. При първата му бяха открили напреднал рак на стомаха, прорастнал към черния дроб, слезката, дебелото черво и панкреаса (задстомашната жлеза). Целия стомах е бил изрязан и премахнат. Същото се отнася за левия дял на черния дроб, далака, половината панкреас и голяма част от дебелото черво. Наистина малко неща бяха останали в корема на Румян. За втори път са го отваряли, защото от оперативните дренове е почнала да изтича гной. Третият път са отстранявали сраствания на чревните бримки.

„Как да му кажа? Какво да му кажа? Дали да не го излъжа? Ще му навреди ли истината или ще му помогне?”

Цяла нощ се въртях и търсех отговори на тези и много други въпроси. На сутринта звъннах на вратата на Румян с епикриза в ръка. Никой не отвори. Звъннах пак.

– Идвам, идвам – чу се слаб глас отвътре. – Не мога да вървя бързо, изчакай малко!

Когато вратата се открехна бавно, занемях. Румян беше гол, само по слипове. Аз гледах не можех да повярвам, че той е в състояние да си стои на краката. Такива хора бях виждал само по филмите, в нацистките концлагери. Само кожа и кости, без подкожна тлъстина, без мускули. Пред мен стоеше един скелет и аз разговарях с него. По всички правила и постулати на академичната медицина, този човек отдавна трябваше да бъде мъртъв. Реших да престана да го оглеждам и се опитах да прикрия изненадата си със спокоен тон.

– Да не те събудих? – попитах аз.

– Не, не си. Аз и без това не мога да спя. Съжалявам, че съм така, но много бавно се обличам – извини се той.

– Нищо, не се притеснявай – отговорих аз и реших директно да премина по същество. – Имал си рак на стомаха преди две години. Тогава са те оперирали и са го отстранили изцяло. Изрязали са доста части от органите, за да е сигурно, че ракът е премахнат напълно. В епикризата пише, че след операциите ракът е изчистен напълно и аз вярвам, че е така.

– Аз подозирах, че съм опериран от рак. Това няма значение. Не разбирам само защо още ме боли корема? Да не са объркали нещо при тия операции? Откакто излязох от болницата, не мога да се храня и слабея непрекъснато. – изрече спокойно той.

Очаквах този въпрос и се бях подготвил.

– Защото, след като ти е премахнат стомаха, се е наложило да поставят черво на негово място. Червото обаче не може да смила храната като стомаха. Затова след такива операции се спазват определени диети. Храната трябва да е кашава, да се приема на малки порции и т.н.

Предварително бях решил да премълча вероятността за рецидив на раковото заболяване.

На теб от болницата не ти ли препоръчаха определен хранителен режим?

– Не. Нищо такова не са ми казали.

– Не може да бъде!

– Не са бе човек, не са.

– А някакви лекарства не са ли ти изписали?

– Не са. Дай да ти изпуша една цигара – приключи разговора Румян.

Предложих му да го заведа на консултация със специалист, да му купим билки, витамини, хранителни добавки, за да се подсили организма му и да се закрепи доколкото може. Той отказа всичко. След няколко седмици ме потърси негов приятел, за да ми съобщи, че Румян вече няма сили да става от леглото и да се обслужва сам. Оказа се, че той няма никакви близки, които да се грижат за него и тази грижа я пое неговият приятел. Сутрин и вечер го навестяваше, оправяше му тоалета, оставяше му храна и вода. Накрая той му уреди погребението и го изпрати както си му е реда.

  • Румян и Камен бяха набори. (виж статията: [highlight] Думите убийци [/highlight] )
  • Румян пушеше два пъти повече от Камен.
  • Румян се разболя от [highlight] рак на стомаха [/highlight] , Камен – от [highlight] рак на белия дроб [/highlight] .
  • Ракът на Румян беше много по-голям от този на Камен. Неимоверно по-голям. Първичният тумор на стомаха, заедно с разсейките е бил приблизително колкото баскетболна топка, когато са го оперирали за първи път и е опустошил няколко жизненоважни органа.
  • Ракът на Камен беше с размерите на топка за тенис на маса.
  • Румян живя цели две години, и то след тежки и осакатяващи операции?
  • Камен преживя едва седмица след диагностичната бронхоскопия.
  • Румян с нищо не показа, че думата „РАК” значи нещо за него.
  • Камен рухна психически, след като разбра диагнозата.

[notification type=“notification_info“ ]Кои са известните на науката причинители на ракови заболявания, можете да прочетете в Трябва ли да се страхуваме[/notification]