Думите – убийци

Камен се върна от тримесечен гурбет в Тунис. Отиде да изкара пари за нов телевизор и автоматична пералня и си дойде с тежко заболяване. Приеха го в болница. Побъркаха го от изследвания и от местене по клиники. Никой не беше в състояние да му постави диагноза. В началото Камен събуди у някои лекари професионален интерес като труден диагностичен случай. Но след известно време всички велики диагностици се отдръпнаха и никой вече не искаше да се занимава с него. Той продължаваше да има силни, непоносими болки в кръста и краката. Не можеше да спи по цели нощи. Слабееше и гаснеше с всеки изминал ден. Непрестанно пъшкаше, охкаше и виеше от болка. Не намери никакво облекчение, дори и от най-силните болкоуспокояващи лекарства. Всички доктори бяха вдигнали ръце от него и почнаха да бягат и да се крият, щом го зърнеха в инвалидния му стол по болничните коридори.

Една доцентка реши да прояви мъжество и да му каже Истината в очите. Гордо изпъчена по време на главна визитация, тя победоносно му заяви, че е болен от рак и че няма за какво вече да стои в болница. Нищо не можело да се направи. Камен се разплака и се приготви да умира.

Още същия ден по обяд го прибраха в къщи. Следващите няколко седмици бяха кошмарни за Ива, неговата съпруга.

- Къде е тоя рак? На кое изследване го установиха? Какъв е? На кой орган? – с насълзени очи и треперещ глас питаше той всеки, който отиваше да го навести. Хората шушукаха, че нещо се е случило в Тунис, но никой нямаше представа какво е станало там. Камен мълчеше по този въпрос, независимо от дискретните подпитвания на близките си.

Възможно ли е някакъв конфликт и свързаните с него отрицателни емоции да бъдат причина за психически срив и соматизация на преживяното? Симптомите на неизвестната болест могат ли да са телесен израз на неразрешен психически конфликт? Така и това не се разбра.

Трудно е човек да гледа в очите такъв болен, без да трепне. Изнемощял и отслабнал до крайност – само кожа и кости. Не беше в състояние да се движи и да се обслужва сам. Дадоха му най-тежката група инвалидност с придружител. Ива беше придружителят. Денем и нощем тя стоеше неотлъчно до него и бързо заприлича на сомнанбул.

Баджанакът на Камен уговори един от най-известните гадатели в страната да дойде лично в дома на болния. Човекът пристигна с лъскав нов черен мерцедес. Шофьорът му остана да чака в колата. Магът влезе в стаята и пожела да остане насаме с болния. След десетина минути излезе, поклати глава и отсече:

- Няма да го бъде! До Коледа ще умре!

Ива спря да плаче и прие нещата такива, каквито са.

Погребение нямаше. Никой не разбра какво точно се промени и каква беше причината за това, но предсказанията не се сбъднаха. Един ден нещо в съзнанието на Камен прещрака. Внезапно той взе да ругае и … почна да се бори. Ругаеше всички лекари, ругаеше болестите, ругаеше въображаемия рак, ругаеше болката, ругаеше краката, които не го слушат.

Нагласата в неговото съзнание и отношението му към болестта вече бяха коренно променени. Факторът, който бе предизвикал позитивния обрат, изглежда беше гневът. Това го амбицира да живее и да почне да оздравява. Гневът е една от основните видове емоции. Гневът не се свързва обезателно само с разрушителни последици. Тази емоция може да стане причина даден човек да се окаже survivor. Гневът на Камен задейства възстановителните сили на неговото тяло. Той „живна”, започна да се храни, напълня, заякна и стана на крака. Проходи и тръгна на работа. Животът му влезе в нормалното си русло. Цели две години.

Ива звънна по телефона на сестра си една слънчева октомрийска утрин. Гласът и се давеше в плач.

- Камен е много зле! Откриха му рак на белия дроб! Това ще му е последното влизане в болница – изстреля като картечница тя и се разхлипа неудържимо.

- Какво става с Камен? – попита сестра и.

- Откриха му рак!

- Какъв рак? Къде?

- Направиха му снимка на белия дроб. Там го видяха.

- Той имаше ли някакви оплаквания? Защо ходи да му правят снимка?

- От две седмици кашля и се чувства отпаднал.

- Само това ли?

- Да, няма други оплаквания. Джипито го преслуша и го прати на снимка. Рентгенологът рече, че има рак на белия дроб и му дадоха документите да постъпва в болница.

Пред кабинета по вътрешни болести се наложи да почакат дежурния лекар и през това време Ива обясни на медицинската сестра за какво са дошли и какви са съмненията на рентгенолога. Интернистката пристигна, размени наколко приказки със сестрата и ги покани да влязат в кабинета. Разгледа набързо документите, погледна рентгеновата снимка и категорично потвърди на глас, че процесът в белите дробове несъмнено е рак. След това вдигна служебния телефон и започна да звъни по другите кабинети, за да предупреждава колегите, че след малко ще им изпрати един раково болен за допълнителни изследвания. Камен слушаше с широко отворени очи и стъклен поглед. Когато тръгнаха да излизат от кабинета, той вече не можеше да ходи. Съвсем нормално бяха дошли до тук, а сега, само след двадесет минути, той вече не успяваше да се задържи прав на краката си. Повикаха санитар. Качиха Камен на инвалиден стол и го помъкнаха по другите кабинети. До края на деня той чу още от няколко медицински специалисти, че е болен от рак и вечерта, вече приет в болницата, той направи тежък задух.

Лекуващият лекар на Камен бе убеден, че проблемите с бъбреците се дължат на голямото количество токсини, отделяни от рака на белия дроб. Задухът на Камен се увеличаваше с всеки изминал час. Вече не можеше да става от инвалидния стол. Не можа да спи през ноща. Почна да буйства. Ива стоеше плътно до него и се тресеше.

Бронхоскопията го довърши. Изследването беше назначено на третия ден от постъпването и имаше за цел да докаже наличието на рак на белия дроб. При тази манипулация през носа на пациента се вкарва еластична тръбичка, която се промушва през трахеята, бронхите и достига до самия тумор. От него се откъсва малък фрагмент, който се изпраща за хистологично изследване – биопсия.

Пулмологът, който извърши бронхоскопията обсъждал с колегите си на глас по време на манипулацията какъв напреднал рак се вижда през бронхоскопа. Дори извикал стажант-лекарите да видят и те как изглежда един напренал рак на белия дроб, който не може да бъде опериран, защото е прорастнал в стените на големите съдове, излизащи от сърцето.

Болните, на които се прави бронхоскопия са обезболени, но не са упоени. Те не усещат болка, но виждат и чуват всичко, което става около тях. Камен също. Когато излезе от манипулационната, той плачеше и повтаряше като развалена грамофонна плоча думите на пулмолога:

- Напреднал рак вдясно. Не подлежи на операция. Нищо не може да се направи. Напреднал рак вдясно.

Същия ден изписваха Камен като безнадежден случай. Задухът му непосредствено след бронхоскопията се усили до степен да не може да говори. С изопната шия и опряни в коленете длани, той гълташе въздуха на малки порции.

Втората нощ след изписването е била най-кошмарната. След като от Бърза помощ неколкократно са отказвали да изпратят кола, най-накрая пристигнала една линейка в четири часа сутринта. Дежурният лекар връхлетял в стаята, където Камен се гърчил в предсмъртни мъки, сложил ръце на кръста и викнал срещу него:

- Какво искаш да направя?

- Помощ! Дай ми малко помощ! – едвам промълвил пациента с посинели устни.

- Ти знаеш ли от какво си болен! – продължил да крещи лекарят.

- Да, зная! – прошепнал Камен.

- От какво? Кажи да чуя дали знаеш?

- От рак.

- А ти знаеш ли, че ракът не се лекува?

- Зная – бил тихият отговор.

- Тогава какво очакваш от мен? Защо викаш Бърза помощ?

- За помощ, поне малко кислород да ми пуснете!

- Нищо не може да се направи! С кислород, без кислород, все тая! –  отсякъл докторът, врътнал се и си тръгнал.

Призори същата сутрин Камен прегърнал Ива за последен път. Очите му се насълзили, въздъхнал и се отпуснал завинаги.

Една не толкова древна поговорка гласи:

„Ако един пациент, излизайки след преглед от кабинета на лекаря, вече не се чувства по-добре, то този лекар не е никакъв лекар!”

Много спорове се водят в медицинските среди за това трябва ли да се казват тежките диагнози на пациентите. Основният довод на защитниците на тезата „ДА” е, че човек трябва да знае колко време му остава да живее, за да съумее да си подреди нещата преди края. Тогава той няма ли да заприлича на футболен нападател, решил да вкара гол в продължението на мача, след като не е успял да го направи цели 90 минути? Е, някои успяват!

Какво ли би станало, ако на безнадеждно болен пациент, настояващ да знае истината, се каже нещо такова:

  • Да, болен си, но винаги можеш да се оправиш!
  • Това, от което си болен, защо да го наричаме рак? Нека го приемем за едно временно разрастване на клетки!
  • Познавам много пациенти с твоята диагноза, които оздравяха!

Какво ли би се случило с такъв пациент?

Кой знае?

На Камен не му беше дадена тази възможност.

Висшият разум, сътворил Вселената и природата в цялата и прелест, е поставил езика на човека зад зъбите!

Защо ли?

Друга подобна история, написана по действителен случай, прочетете в Братя по съдба

Сходно